Р Е Ш Е Н И Е № 71

гр.Стара Загора 01.04.2016 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд в публичното заседание на девети март

през две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател: БОЙКА ТАБАКОВА

Членове:

при секретаря С.Х.

и в присъствието на прокурора Румен Арабаджиков , като разгледа докладваното от БОЙКА ТАБАКОВА адм.дело № 546 по описа за 2015 год, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е с правно основание чл.203 от Административно-процесуалния кодекс/АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/.

Образувано е по искова молба от Т.И.В.,***, уточнена с молби вх.№ 1154/ 02.04.2014г и вх.№ 1247/ 09.04.2014г, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, причинени от противоправни действия и бездействия на служители в следствения арест гр.Казанлък, за периода 15.02.2012г-04.05.2012г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, включващо сумите: в размер на 3 160.00 лв. за неосигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна площ в килията, в размер на 5 530.00 лв. за лишаването от достъп до санитарен възел, в размер на 9 480.00 лв. за неосигуряване на престой на открито, в размер на 15 800.00 лв. за нарушение на чл.241 от ЗИНЗС, в размер на размер на 6 320.00 лв. за претърпяно унизително отношение от служителите при престоя му в Следствения арест гр.Казанлък. Твърди, че в резултат от поставянето в причиняващи неудобство и незачитащи човешкото достойнство условия е преживял болки, страдания и емоционален стрес.

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София чрез процесуалния си представител юрисконсулт Стоянова в съдебно заседание и в представен писмен отговор оспорва предявения иск. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено наличието на кумулативно изискуемите по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на Т.В. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за което са изложени подробни съображения. Твърди, че неосигуряването на самостоятелно легло и спални принадлежности е с оглед на разпореденото задържане на лица от прокуратурата и недостатъчния капацитет на следствения арест. Излага доводи, че битово и санитарно-хигиенните условия в ареста гр.Казанлък не надхвърлят един определен минимален предел ва съответни ограничения, свързани с изпълнение на наложеното на ищеца наказание. Счита, че В. не е ангажирал доказателства за установяване на претърпените от него реални вреди. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор дава мотивирано заключение за частична неоснователност и недоказаност на предявения иск. Предлага да бъде уважен, но не в претендирания завишен размер.

От събраните по делото доказателства съдът установи следната фактическа обстановка:

Ищецът Т.В. е задържан за 72 ч на 15.02.2012 год. и приведен в Следствения арест гр. Казанлък в 18.20 ч с постановление на прокурор от Районна прокуратура Казанлък. На 16.02.2012г му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража” от Районен съд Казанлък като е пребивавал в ареста до 04.05.2012 год. 11.20 ч., когато е приведен в Затвора Стара Загора. В периода на задържане е настаняван в килии №8, 7 и 4 на ареста гр.Казанлък, видно от представената справка вх.№ ДЗ-495/ 15.03.2014г на Началник сектор „Арести” ОС „ИН” Стара Загора. Арестът гр. Казанлък се намира на четвъртия етаж в сградата на РУ”Полиция” гр. Казанлък, като е с капацитет от 7 килии с 14 легла, които са снабдени с масичка и химическа тоалетна. Налично е едно общо санитарно помещение с мивка и душ, като осветлението е с индиректна дневна светлина през прозорчето над врата на всяка една килия, насочено към коридора, който е снабден с прозорец и изкуствена светлина, с осветителни тела тип „луна”. Престоят на открито се провежда в коридора на ареста поединично. Санитарният възел се ползва по график през времето, определено за личен тоалет. Извън това, в спешни случаи достъп се осигурява винаги при поискване от задържаните лица. Тези обстоятелства са описани в справка вх.№ ДЗ-496/ 15.03.2014г на Началник сектор „Арести” ОС „ИН” Стара Загора.

От показанията на разпитания по делото свидетел Г.Н. се установява, че по време на задържането ищецът е спал на земята, защото в килията е имало само две единични легла, а той е бил четвъртият настанен. Завивките били скъсани. Тъй като няма санитарен възел, използвали кофа. За тоалетна ги извеждали 3 пъти дневно, а за ползване на баня - веднъж седмично. В килията нямало пряка слънчева светлина. Не ги извеждали всеки ден на открито. Сами си почиствали килията. Надзорният състав се отнасял пренебрежително с ищеца.

Свидетелят А.К. споменава същите факти относно условията на живот, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареска гр.Казанлък – липса на постоянно течаща вода, липса на санититарен възел и свързаното с това ползване на кофа, липса на пряк достъп до слънчева светлина и на престой на открито. Според свидетеля в килията било тясно, постелъчното бельо - мръсно и скъсано. Ищецът спял на земята, имал здравословни проблеми и към него надзирателите се отнасяли грубо.

При разпита си свидетелят - Христо Михов надзирател в Следствения арест гр.Казанлък от 2000г. заявява, че утвърденият ред за достъп до санитарния възел включва задължителен сутрешен, обеден и вечерен тоалет и при поискване - най-късно до 22ч. След това до 6ч килиите се затварят по инструкция на началника на ареста. Почистването им се извършва от самите задържани. Според свидетеля не е възможно в една килия да има повече задържани лица от отбелязаните в Дневника за разпределение по килии. Не си спомня в една килия да е имало по 4-5 лица, а трето лице се поставя само при изрично негово искане. Площта на килиите определя на около 7 кв.м.

По делото са приети като доказателства Заповед на Министъра на правосъдието за утвърждаване на списък на разрешените вещи и предмети, които лишените от свобода могат да държат при себе си и да ползват и Правила за вътрешния ред в сектор „Арести”, ОСИН Стара Загора; Писмо № ЗД 248/2012/11.09.2014 г. с приложена към него Справка за съдимост от 14.06.2013 г. и Справка за задържаното лице Т.И.В., Писмо рег. № 1265/30.03.2012 г., Писмо рег.№ 2555/02.07.2012 г., двете на Началник сектор „Арести” при ОС „ИН” Стара Загора до Началник „ОСА” при ГД „ИН” София, както и заявки за закупуване на санитарни материали за нуждите на следствения арест гр. Казанлък за месеците февруари, март и април 2012 г.

Във връзка с изявленията на ищеца Т.В. в съдебно заседание от 09.02.2016г относно условията, при които е живял преди задържането, е представено писмо № 48/ 01.03.2016г на Кмета на с.Хаджидимово общ.Казанлък. От него се установява, че В. няма адресна регистрация в селото. Имотът на ул.”Малина” № 16 не е поддържан, няма вътрешен санитарен възел, водопровод, канализация и електрификация.

Така установената фактическа обстановка мотивира следните правни изводи:

Независимо, че ищецът сам е формулирал претенцията си поотделно за всяко неблагоприятно условие, съдът счита, че тя не представлява обективно съединени искове, а с оглед търсеното обезщетение за неимуществени вреди от конкретно противоправно бездействие, изразяващо се в неизпълнение на законово задължение за периода 15.02.2012г-04.05.2012г, всъщност се касае за един иск за обезвреда на причинени щети, който следва да бъде разгледан в общия му размер от 40 290лв.

Предявеният иск е частично основателен и доказан.

Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварително установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки: незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да са при и по повод изпълнение на пряка административна дейност; да е отменен по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице пряка и непосредствена връзка между постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да било от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред.

В случая се претендират неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразните действия и бездействия на ГД "ИН" и на длъжностни лица от нея, за периода на престой в следствен арест от 15.02.2012г-04.05.2012г. Предметът на делото е очертан в исковата молба, според която се търси обезщетяване за твърдени от Т.В. претърпени неимуществени вреди, като последица от липса на достатъчно жилищна площ в килията, на достъп до санитарен възел и течаща вода, на престой на открито, за нарушение на чл.241 от ЗИНЗС и унижаващо го поведение на надзорния състав.

В част четвърта на ЗИНЗС е регламентиран редът на изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не се предвижда друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража.

Съгласно чл. 43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал.4 е посочено, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните помещения на местата за лишаване от свобода се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. В ал.3 е предвидено на лишените от свобода да се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 / предишен § 6 – ДВ, бр.20 от 2014г/ от ПЗР на ППЗИНЗС, тази норма влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. С оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, за пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, не са част от действащото законодателство нито за периода на исковата претенция, нито към настоящия момент. Макар формално не е налице нормативно регламентирано задължение за администрацията на местата за лишаване от свобода съдът счита, че администрацията на затвора е длъжна да осигури на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Съгласно разпоредбата на чл.128, ал.1 от ЗИНЗС, при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. А разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден.

Спорният въпрос по настоящото дело е дали конкретните жилищни /битови/ и санитарно-хигиенни условия, при които Т.В. е бил поставен за времето на пребиваването му в Следствения арест гр.Казанлък в изпълнение на мярка за неотклонение, сочат накърняване на признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и на правото му по чл.10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права /обн. ДВ бр.60/ 1970г., в сила за РБългария от 23.03.1976г./ и в този смисъл представляват нарушавание на забраната по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария прокламира, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на лишените от свобода съответства насрещното административно задължение при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу България/, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право. Според ЕСПЧ „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решение на ЕСПЧ от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България „мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени”.

По делото е безспорно обстоятелството, че спалните помещения, в които е настаняван В., не са оборудвани със санитарен възел и мивка с течаща вода. Санитарното помещение е общо, достъпът до което съгласно установения режим включва три пъти дневно личен тоалет. Извън тези интервали от време за облекчаване на физиологичните нужди е използвана кофа. Прилагането на предвидените в ЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, не налагат непременно въведените в Следствения арест гр.Казанлък ограничителни условия за ползване на санитарен възел. Ответникът не е посочил конкретни факти и обстоятелства, за да бъде определен като необходим спрямо ищеца ограничения по брой и часове достъп до санитарно помещение за поддържане на лична хигиена. Наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража” и свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана на лицата, неминуемо водят до ограничения в свободата на придвижване, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни права на В. /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/ и са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера.

От доказателствата по делото се установява, че за периода на задържане ищецът е бил настанен в килия с площ от около 7 кв.м., оборудвана с две легла, с още две други лица само на 25/26.03.2012г и на 17.04.2012г. В тази връзка съдът кредитира записванията в Дневника за разпределение по килии, Справка за средната населеност на ареста за периода и показанията на свидетеля Михов. Въпреки това очевидно жилищната площ в спалните помещения за всеки от задържаните е била под 4 кв.м. При настаняване в помещението на трима задържани съдът приема за доказан факта, че за два дни от исковия период В. е спял на пода, в какъвто смисъл са показанията на свидетелите Н. и К., пребивавали в същото помещение. На следващо място се установява, че осветеността в килията е слаба като се осигурява главно от осветителни тела – тип „луна”, т.е. в помещението не е осигуряван достатъчен достъп на дневна светлина. Не е спорно и обстоятелството, че помещението, в което се е осъществявал «престой на открито» е коридорът на ареста и лицата са пребивавали там поединично. Установява се от свидетелските показания и грубо отношение на надзорния състав към ищеца, но не за целия процесен период, доколкото впечатленията на свидетелите Н. и К. са само в рамките на няколко дни.

Неоснователно е твърдението в исковата молба за нарушение на чл.241 от ЗИНЗС, предвиждащ лицата с мярка за неотклонение „задържане под стража” да се настаняват в ареста, в района на който се осъществява досъдебното производство или се разглежда делото. Видно от представената от ответника и неоспорена от ищеца справка вх.№ ДЗ-495/ 15.03.2014г на Началник сектор „Арести” ОС „ИН” Стара Загора, първоначалното задържането на В. в ареста е въз основа на постановление на прокурор от Районна прокуратура Казанлък, а след това му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража” от Районен съд Казанлък. Следователно при настаняването на В. в Следствения арест гр.Казанлък са спазени процесуалните правила.

Всички гореизложени обстоятелства /пребиваването почти 24ч. в денонощието в спално помещение от около 7 кв.м. и свързаната с него липса на двигателна активност, удовлетворяването на естествените физиологични нужди в кофа в присъствие на други лица, липса на пряка слънчева светлина, естествено проветрение и престой на открито, спорадично грубо отношение на надзорния състав/ в своята съвкупност и преценени с оглед 3- месечния период на пребиваване в Следствения арест гр.Казанлък, неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността, до накърняване на човешкото достойнство и до физически болки и страдания. Причинените на Т.В. неудобства надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на наложеното му наказание и са довели до понесени от него страдания, трудности и негативни емоционални преживявания, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на това тежко наказание. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен Т.В. при пребиваването му в Следствения арест гр.Казанлък предвид кумулативния им ефект следва да бъдат квалифицирани като унижаване на човешкото достойнство и изтезание.

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите относно описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Следствения арест гр.Казанлък. Като резултат следва да бъде ангажирана отговорността на държавата поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на администрацията в следствения арест за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. При осъществяване на правнорегламентирана дейност длъжностните лица от администрацията на ареста са нарушили изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на задържаното под стража лице на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство. Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС /решение от 09.06.2005г И.И. срещу България, решение от 15.07.2002г Калашников срещу Русия/. Освен това отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е обективна, т.е. държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. Ирелевантно е обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода/задържане под стража - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности, което следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност.

Установените негативни преживявания, физически и психичен дискомфорт на Т.В., надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на наложената му мярка за неотклонение, макар и без увреждане на здравето като следствие от тях, са довели до унижаване на човешкото му достойнство и представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните и зачитане на правата и достойнството им. Затова според настоящия съдебен състав кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

Размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва да бъде определен в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ - по справедливост. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Предвид посочените по-горе обстоятелства и факта, че Т.В. е пребивавал 80дни в Следствения арест гр.Казанлък, където е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, съдът приема, че исковата претенция следва да бъде уважена до размер 1000лв. Върху тази сума ответникът дължи законна лихва до окончателното й изплащане от 25.02.2014г - датата на подаване на исковата молба в съда.

В останалата част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 40 290 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Според изхода на делото на ответника не се дължат разноски по аргумент от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ.

Водим от горните мотиви и на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на Т.И.В. ЕГН ********** , сумата от 1000.00 /хиляда/ лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на Следствения арест гр.Казанлък, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия в Следствения арест Казанлък, за периода 15.02.2012 год. – 04.05.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.02.2014 год. до окончателното й изплащане.

ОТХВЪРЛЯ иска Т.И.В. против Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София в останалата му част до 40 290 лв като неоснователен и недоказан.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: