Р Е Ш Е Н И Е

№231 17.10.2016 год. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, VІІ състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

СЪДИЯ:МИХАИЛ РУСЕВ

при секретар З.Д. и с участието на прокурора Константин Тачев като разгледа докладваното от съдия М. Русев административно дело №30 по описа за 2016 год., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, във връзка с чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/.

Образувано е по искова молба на Н.Н. Азис, понастоящем в Затвора Стара Загора, с която е предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, във връзка с чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 000.00 /хиляда/ лева за периода 19.01.2016 год. – 21.01.2016 год., които са пряка и непосредствена последица от поставянето му в по-неблагоприятно положение по отношение на други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, изразяващо се в настаняването му в килия, в която е липсвало душ за баня и топла вода, както и ключ за намаляване на осветлението на килията. Претендираното обезщетение е и с дължимата законна лихва от 19.01.2016 год. до окончателното изплащане на сумата от ответника по делото.

Ищецът твърди, че при настаняването му в Затвора София при конвоирането му, е бил настаняван в килии с душ и топла вода. Счита че, разликата между условията в Затвора гр. София и гр. Стара Загора, при които е настанен е проява на дискриминация, вследствие на което е претърпял и твърдените неимуществени вреди.

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си представител по делото в съдебно заседание, оспорва предявеният иск. Потвърждава, че действително такива са били условията в килията в което е бил настанен ищеца в процесния период, когато е бил етапно конвоиран за явяването му в съдебно заседание за дело в Административен съд Стара Загора. Излага съображения, че в конкретния случай не е налице осъществена дискриминация, тъй като в този период не е имало други етапно конвоирани лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор” и не е налице възможност за извършването на сравнение между условията в които е бил поставен ищеца и други такива затворници. Моли съдът да отхвърли исковата претенция като недоказана и неоснователна, като бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение за неоснователност и недоказаност на предявеният иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

Ищецът Н.Н. Азис е осъден и изтърпява наказание доживотен затвор в Затвора – Пазарджик, като на 19.01.2016 год. е бил конвоиран в Затвора Стара Загора за явяването по дело в Административен съд Стара Загора, като на 21.01.2016 год. отново е приведен в Затвора Пазарджик.

По допустимостта на исковете:

Исковете за присъждане на обезщетения са предявени от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия на длъжностни лица на държавата /служители на Затвора – Стара Загора/, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби в т.ч. и затворите, съгласно разпоредбата на чл.12 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ и разрешението, дадено в ТР №3 от 22.04.2004г. по тълк. гр. д. № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС. Твърдените като незаконосъобразни действия на служители на Затвора – Стара Загора и на Главния Директор на ГД”ИН” представляват административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо съдът приема че предявените исковете с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпването на които се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност, подлежат на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като съгласно чл. 7 от ЗОДОВ и с оглед твърдяното от ищеца място на увреждане /Затвора – Стара Загора/, делото е подсъдно на Старозагорския административен съд.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявените искове срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София се явяват недоказани и неоснователни, по следните съображения:

Съгласно чл.9 от ЗЗДискр., правилото за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация, е следното: страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, следва да докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна. С тази разпоредба се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на различни признаци. В разпоредбите на ал.2 и ал.3 на чл.4 от същия закон се съдържа определение на понятията "пряка дискриминация" и "непряка дискриминация", като и в двата случая санкционираният от закона резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. ЗЗДискр. цели установяване и отстраняване на всяко неравностойно третиране според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1, какъвто е признакът "увреждане" или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Безспорно е по делото, че в процесния период, А. е бил настанен в килия №5, на коридор А, в Затвора Стара Загора, като в килията е имало санитарен възел и течаща вода, но е нямало душ и топла вода. Безспорно е също така, че в килията е имало изкуствено осветление, което е нямало техническа възможност да бъде спряно или да се намали силата на осветеност. През този период, обаче е нямало настанени други лица изтърпяващи наказание „доживотна присъда”, които да са били етапно конвоирани. При така установеното, не е налице база за сравнение на условията, в които са били настанени другите лица и условията в които е бил настанен ищецът. При така установеното, не е възможно установяването на различно третиране от страна на ответника между Н.А. и трети лица. Това от своя страна не дава възможност на съдът да установи всички елементи от фактическия състав на осъществена дискриминация – било то пряка, било то непряка. Настанените по това време други лица, етапно конвоирани /какъвто е бил и А./, са лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, но не и наказание доживотен затвор. Режимът на изтърпяване на различните видове наказания е различен, поради което е същите са били поставени в други килии и при други условия – четири лица, като всичките са били настанени в килия №2, т.е. същите не са били в самостоятелни килии.

От друга страна, предметът на настоящето дело е установяване на дискриминация, осъществена от страна на администрацията на Затвора Стара Загора при настаняването на ищеца в периода посочен в исковата молба. Въпросът относно дължимо от страна на ответника обезщетение, подлежи на разглеждане ако е установено по надлежния ред, осъществена такава дискриминация. В конкретния случай, такава дискриминация не е установена, поради което и не следва да се разглежда размера на претендираното обезщетение. Условията при които е бил настанен А., и доколкото същите отговарят на европейските изисквания, не е предмет на настоящето дело. Претендираното обезщетение е вследствие на осъществена дискриминация, а не вследствие на лошите условия при които е бил настанен.

Многократните искания на ищецът и процесуалния му представител за разпит на свидетели, целяха установяването на ирелевентни факти /условията в Затвора гр. София/ или условията при които е бил настанен А. /които не са спорни между страните/. Ето защо, съдът намира, че изложеното оплакване в писмената защита от страна на процесуалният представител на ищецът е неоснователно.

За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр., е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. Неправомерният диференциран подход към отделни лица трябва да е продиктуван от признак по чл.4 от ЗЗДискр. В този смисъл не е достатъчно да се установи различно третиране на определени лица в конкретен случай, а е необходимо да се докаже още, че това третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл.4 от ЗЗДискр., като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл.4 от закона.

В конкретния случай относимите материално правни разпоредби са следните – чл.71, ал.1, чл.197, ал.1 от ЗИНЗС и чл.213 - 220 от ППЗИНЗС.

На първо място е безспорно, че ищецът изтърпява наказание доживотен затвор. Съгласно чл.197, ал.1 от ЗИНЗС, наказанието се изтърпява в отделни затвори или в обособени отделения към другите затвори. А. е настанен във самостоятелна килия и при засилен надзор. Доколкото изтърпяването на наказанието доживотен затвор изисква определена изолацията на осъдените лица, то тази изолация се спазва и при конвоирането и поетапното им настаняване – чл.214 от ППЗИНЗС.

Не е спорно, че останалите етапно конвоирани, са били настанени в други килии и по двама, но също така е безспорно, че същите не са били със специален режим на изтърпяването на наказанието. Спорният момент е дали, при така установената фактическа обстановка е налице акт на непряка дискриминация от страна на администрацията на Затвора Стара Загора спрямо ищецът Н.А. по отношение на килията в която е настанен и килиите, в които са били настанени останалите поетапно конвоирани лица - лишени от свобода.

Настоящия съдебен състав, намира, че такава дискриминация не е налице. Всъщност от исковата молба не е ясно на кой признак, от тези предвидени от тези в чл.4, ал.1 от ЗЗДиск, счита А. че спрямо него е била осъществена дискриминация. Анализирайки събраните по делото доказателства, съдът не установи да е било осъществена каквото и да е била дискриминация спрямо А. от Началника на Затвора, във връзка с настаняването му в килията, основана на някой от признаците - пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Единственото различие е на базата на постановеният режим на изтърпяване на наказанията на отделните лишени от свобода.

За възникване правото на обезщетение за вреди и ангажиране имуществената отговорност на ответника по чл. 1 от ЗОДОВ, към който ред препраща нормата на чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр, е необходимо кумулативното осъществяването на следните предпоставки на фактическия състав: незаконен акт - действие или бездействие, на орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на административна дейност, нанесена вреда на физическо лице /в случая ищеца/ и причинна връзка между вредата и незаконния акт. Законът не поставя изискване за наличие на вина у прекия причинител на вредите и поради това, при изпълнение хипотезата на горепосочения фактически състав, се ангажира безвиновната имуществена отговорност на държавата, респективно на общината. В конкретния случай, съдът намира, че не са налице предпоставките за уважаване на исковата претенция, и същата като недоказана и неоснователна следва да бъде отхвърлена.

Ответникът е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода на делото и отхвърлянето на исковата претенция, съдът намира същото за основателно. По смисъла на чл.143, ал.4 от АПК във вр. с чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК жалбоподателя дължи заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ГД”Изпълнение на наказанията” - гр. София в размер на 300.00 лв. съгласно чл.8, ал.1, т.2 от Наредба №1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл. 36, ал.2 от Закона за адвокатурата. В тази насока вж. и ТР №3/13.05.2010 год. по т.д. №5/2009 год. на ОС на колегиите на ВАС.

Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Н. Азис иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, във връзка с чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000.00 /хиляда/ лв., като неоснователен.

ОСЪЖДА Н.Н. Азис да заплати на ГД”ИН” – гр. София сумата от 300.00 /триста/ лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: