Р Е Ш Е Н И Е

№ 255 02.11.2016г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА

при секретар П.М. и с участието

на прокурор Петя Драганова като разгледа

докладваното от съдия Р. ТОДОРОВА административно дело № 189 по описа за 2016г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по искова молба, подадена от В.И.С., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в Затвора – гр. Стара Загора, с която е предявен иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, за присъждане на обезщетение в размер на 80 000лв. за претърпени от В.С. неимуществени вреди за времето на престоя му в Затвора - гр. Стара Загора в периода 12.11.2011г. – 29.06.2015г., вследствие на допуснати от администрацията на затвора нарушения на разпоредбите на чл.43, ал.3 и ал.4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/; чл.20, ал.2 и ал.3 от ППЗИНЗС и чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека, довели до поставянето му в условията на чл.3, ал.1 и ал.2, т.2 и т.3 от ЗИНЗС. Съгласно изложеното в исковата молба, конкретизирано в писмено становище /л.57 по делото/, незаконосъобразната административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала в неосигуряване на лишения от свобода на изискуемата се минимална квадратура свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в спалните помещения /затворническите килии/, в които е бил настаняван; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в спалните помещения; на достатъчна естествена светлина и на възможност за естествено проветряване в килията. Ищецът твърди, че през периода м.11.2011г. – м.06.2015г., във връзка с изпълнение на наложено му наказание „лишаване от свобода”, е бил настанен в Затвора – Стара Загора, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия. В представеното по делото писмено уточнение на исковата претенция /л.57/ поддържа, че килиите, в които е пребивавал, не съответствали на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всеки един от лишените от свобода. Освен това в спалните помещения липсвали санитарни възли и течаща вода, като не бил осигурен и постоянен достъп до такива, вследствие на което бил принуден за времето от 20.00ч. /когато килиите се заключвали/ до 6.00 часа сутринта, да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите лишени от свобода. Ищецът твърди, че в Затвора – Стара Загора не са му били осигурени условия за поддържане на лична хигиена, като администрацията на затвора не предоставяла необходимите пособия и препарати за почистването на килиите. Сочи, че естествената дневна светлина в спалното помещение и възможността за естествено проветряване, били недостатъчни. Излага доводи, че вследствие на всичко това, е бил поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл. 3, ал.1 и ал.2, т.2 и т.3 от ЗИНЗС, което е довело до нарушаване и на Европейската конвенция за правата на човека и до причинени му неимуществени вреди. Претърпените вреди, обезщетение за които ищецът претендира, се изразявали във физически болки, страдания, увреждане на здравословното състояние и накърняване на човешкото му достойнство.

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си представител по делото, в съдебно заседание и в представените писмен отговор и писмено становище, оспорва предявената искова претенция. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на В.С. неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за което излага подробни съображения. Твърди, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на разпоредбите на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС и на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, нормативните изисквания за минимална жилищна площ за един лишен от свобода и за санитарно помещение и течаща вода в спалното помещение, не са част от действащото законодателство, поради което несъблюдаването им не може да бъде квалифицирано като незаконосъобразно административно бездействие. Обосновава, че поставянето на ищеца при съществуващите в Затвора – Стара Загора условия нито е последица от виновно поведение на служители от администрацията на затвора, нито В. С. съзнателно е бил поставен при по-неблагоприятни условия в сравнение с останалите лишени от свобода лица, с цел да бъде унижен или да бъде накърнено човешкото му достойнство, като битовите и санитарно-хигиенните условия в Затвора – гр. Стара Загора, при които В.С. е изтърпявал наложеното му наказание, не са били в противоречие със законово установените норми и ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на наказанието. Сочи, че при условията на пълно главно доказване В. С. не е доказал твърдените обстоятелства, въведени като фактически основания на предявената искова претенция. Излага доводи, че при липсата на ангажирани от ищеца писмени и/или гласни доказателства за конкретно увреждане на здравословното му състояние като резултат от условията, при които е бил поставен при престоя му в Затвора – Стара Загора, твърдението му за претърпени неимуществени вреди, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явява недоказано. Направено е искане за отхвърляне на исковата претенция като недоказана и неоснователна.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор, дава заключение че предявеният иск е доказан по основание, но не и по размер. Поддържа, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява кумулативното наличие на материалноправните предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение на ищеца. Обосновава, че в контекста на пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други срещу България, следва да се приеме че условията, при които С. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, несъмнено са довели до унижаване на неговото човешко достойнство, с което е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. По съображения, че размерът на претендираното обезщетение е несъответен на заявеното засягане на неимуществените права на ищеца, предлага размера на обезщетението да бъде определен при прилагане на чл.52 от ЗЗД.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

Съгласно справка изх. № 423/ 18.07.2016г. на Началника на Затвора - Стара Загора, ищецът В.С. *** на 18.10.2011г., за изтърпяване на наложени му наказания „лишаване от свобода” по ЧНД № 1893/2012г. по описа на РС – Стара Загора; НОХД № 2139/ 2011г. по описа на РС – Стара Загора и НОХД № 212/ 2013г. по описа на ОС – Сливен, при определено с Определение от 06.08.2013г. по ЧНД № 369/ 2013г. по описа на ОС – Сливен, на основание чл.25 от НК, общо наказание по присъди по НОХД № 2139/ 2011г. по описа на РС – Стара Загора и НОХД № 212/ 2013г. по описа на ОС – Сливен „лишаване от свобода” от 3 години и шест месеца. Изтърпяването на наказанието се извършва при първоначално определения от съда строг режим. На 29.06.2015г. П. *** за доизтърпяване на наказанието, като към датата на приключване на съдебното дирене ищецът отново е преведен в Затвора – Стара Загора. Съгласно удостовереното в представеното и прието като доказателство по делото становище от Началника на Затвора - Стара Загора, лишеният от свобода В. С. е разпределен в ІХ група. Спалните помещения в тази група били с квадратура от около 18 кв.м., оборудвани с легло и шкафче за лични вещи за всеки един от лишените от свобода, както и с маса със столове. Бройката на настаняваните в килията заедно с В. С. лица варирала между 5 – 7 лишени от свобода. Осветлението в килиите било с две обикновени крушки, а отоплението се осъществявало от обща за целия затвор парна централа, като в килията имало двукрилен прозорец и двете крила били отваряеми. В спалните помещения нямало санитарен възел и течаща вода, като лишените от свобода от ІХ група разполагали с общи за коридора санитарни възли с тоалетни и умивалници с течаща вода, достъпът до които бил свободен за времето от 6.00ч. до 20.00ч., съобразно Правилника за вътрешния ред и утвърдения от Началника на Затвора – Стара Загора график за разпределение на времето, а в останалата част от денонощието бил осигуряван при необходимост. Поддържането на хигиената в спалните помещения било задължение на лишените от свобода, за което им се предоставяли веднъж месечно необходимите почистващи препарати, при осигурени стирки, метли, кофи и лопати. Ползването на банята от лишените от свобода се осъществявало два пъти седмично, в определени дни за всяка група в рамките на работното време, при осигурена възможност за къпане на всяко лице от 30-40 минути, като за поддържане на личната хигиена на всеки л.св. се предоставял един сапун на месец.

По делото е допуснато събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата М.Д.А. и И.М.П.. Свидетелят М.А. заявява, че от края на 2010г. познава В. С., с когото изтърпявал наказанието „лишаване от свобода” в една килия през 2011г., 2012г. и 2013г. и 2014г. Килията била 4м/4м или 4м/5м, като в нея били настанени осем лишени от свобода. В някои от килиите в ІХ група са били настанявани 10, 12, 15 лица. В спалното помещение имало осем вишки /четири двойни вишки/ на два етажа, маса, два шкафа. В килията нямало тоалетна и течаща вода, като през нощта ходили по нужда в кофа, тъй като вечерта можело да се излиза само ако трябва да се ходи на лекар. В спалното помещение имало два малки прозореца, по-малки от метър на метър, като се отварял само единия, а естествената светлина била недостатъчна. Баня лишените от свобода имали право да ползват два пъти седмично. За почистването на спалните помещения от администрацията на затвора им давали само по един парцал, препарати лишените от свобода си купували сами от лавката. Свидетелят И.П. заявява, че с В.С. около година и нещо били заедно в една килия /2012г. – 2013г./. През този период в килията, с размери 4м/ 5м, били около 8 - 10 лишени от свобода, но е имало и периоди, когато са били настанявани 16 лица. Леглата били на два етажа – осем вишки на два етажа – общо 16 легла, като в спалното помещение нямало тоалетна и течаща вода. През деня лишените от свобода можели свободно да се движат в коридора на групата и да ползват санитарните помещения, а през нощта физиологичните си нужди облекчавали в кофа. Санитарните помещения за общо ползване били в лошо състояние, нямало препарати за дезинфекция на тоалетните. В килията имало два прозореца, но въздухът в килиите не стигал; от кофата, която използвали вместо тоалетна, миришело неприятно; нямало и достатъчна естествена светлина. Твърди, че в затвора нямало условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в спалните помещения.

Съдът кредитира с доверие показанията на свидетелите като ясни, последователни, вътрешно непротиворечиви и установяващи една и съща фактическа обстановка, като в тази връзка не се приема за основателно възражението на процесуалния представител на ответника за заинтересованост на св. И.П. от изхода на делото поради обстоятелството, че лицето е предявило идентичен иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София.

По допустимостта на исковата претенция:

В практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода, се критикува възприетия подход за разделянето на исковете и разглеждането им поотделно по отношение на всяко от твърдените от ищеца действия или бездействия, водещи до нарушаване на чл.3 от ЕКПЧ, като противоречащ на принципите и стандартите, установени от ЕСПЧ, изискващи разглеждането на исковете при прилагането на кумулативния подход. При съобразяване на тази практика /вкл. и пилотното решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България”/, че при преценката за наличието на увреждане и за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да се вземе под внимание кумулативния ефект от условията, при които ищецът е бил поставен при изпълнение на наложеното му наказание „лишаване от свобода” и от които той се жалва, съдът намира, че независимо от формулировката на исковата претенция, се касае за един иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, основан на незаконосъобразна административна дейност - неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на лишеното от свобода лице /на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна жилищна площ и на други битови условия в помещението, в което е бил настанен; на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията/ при претендирано обезщетение в размер на 80 000лв. за неимуществени вреди вследствие на твърдяното поставяне на ищеца в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл. 3, ал.1 във вр. с ал.2, т.2 и т.3 от ЗИНЗС, в нарушение на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Начинът, по който се иска да бъде определено обезщетението за претърпени от В. С. неимуществени вреди, не обвързва съда, тъй като в случай че искът бъде приет за допустим и доказан по основание, обезщетението ще бъде определено при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ.

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност на длъжностни лица на държавата /служители на Затвора – Стара Загора/, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, с териториални служби в т.ч. и затворите, съгласно разпоредбата на чл.12, ал.3 от ЗИНЗС – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Затвора – Стара Загора представлява административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на Затвора – Стара Загора, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като съгласно чл. 7 от ЗОДОВ и с оглед твърдяното от ищеца място на увреждане /Затвора – Стара Загора/, делото е подсъдно на Старозагорския административен съд.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София се явява доказан по основание, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения специален ред, в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.

В конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора – Стара Загора. Съгласно обстоятелствената част на исковата молба и представеното по делото писмено уточнение /л.57/, релевираната като основание на исковата претенция незаконосъобразна административна дейност се изразява в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на лишеното от свобода лице при изтърпяване на наложеното му наказание - на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна жилищна площ; на други битови условия в помещението, в което е бил настанен /достатъчно естествената светлина и възможност за естествено проветряване/ и на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията.

Съгласно разпоредбата на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв.м. Първоначално в §13 от ПЗР на ЗИНЗС изрично е било посочено, че тази разпоредба влиза в сила три години след приемането на програма по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода, а с изменение на ЗИНЗС /ДВ бр.103/ 2012г./, е предвидено разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ на един лишен от свобода, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС /сега § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС/, нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за постоянен достъп до санитарно помещение и течаща вода и др., не са част от действащото законодателство нито за периода на исковата претенция, нито към настоящия момент. От тази гледна точка формално не са налице нормативно регламентирани задължения за администрацията на местата за лишаване от свобода в посочения по-горе смисъл. Това обаче не означава, че администрацията не е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.

Въпросът, който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни условия, при които лишеният от свобода В.С. е бил поставен за времето на пребиваването му в Затвора – Стара Загора при изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода”, сочат на накърняване на конституционно признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и на правото му по чл.10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права /обн. ДВ бр.60/ 1970г., в сила за РБългария от 23.03.1976г./, съотв. релевират ли нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Съгласно разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, във вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на лишените от свобода съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.

Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България, Решение от 24.05.2007г. по делото Навущаров срещу България, Решение от 28.06.2007г. по делото Малечков срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото Славчо Костов срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Харакчиев и Толумов срещу България, пилотно Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. В решението на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” е посочено, че вече постановените решения, както и решението по делото Нешков, се отнасят до нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС в различни затвори и общежития в България, но всички те касаят повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.

В контекста на тази съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧОС, „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.

В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за периода м.11.2011г. – м.06.2015г., ищецът В.С. *** във връзка с изпълнението на наложеното му наказание „лишаване от свобода”. В този период С. е бил настанен в килия с площ от около 18/ 20кв.м, оборудвана с осем вишки на два етажа /16 легла/, метални шкафове за лични вещи, маса и столове. Общата бройка на лишените от свобода, настанени в едно помещение с В. С., през исковия период е варирала между 8 и 16 лица. Очевидно е, че свободната жилищната площ в затворническото помещение за всяко от лишените от свобода лица /определена на база общата площ на килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, е била не повече от 1 – 2 кв.м за целия исков период. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в спалните помещения, в които е бил настаняван В. С., не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода. През деня е бил осигурен свободен достъп до санитарен възел в общите за всички лишени от свобода в ІХ група санитарни помещения, извън килиите, като за времето от 20.00ч. до 6.00 часа сутринта лишеният от свобода е бил принуден да се въздържа от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в помещението лица. Твърдението на ответника, че ползването на тоалетна за времето от 20.00ч. до 6.00 часа, можело да се извършва при повикване на постовия надзирател, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Недоказано се явява и твърдението на ответника за предоставяни на лишените от свобода пособия и санитарни материали за почистване на килиите, като закупуване на такива не доказва предоставянето и съотв. използването им за почистване на спалните помещения. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства следва да се приеме за установено и че ползването на банята от лишените от свобода лица за хигиенни нужди, е било разрешено и се е извършвало два пъти седмично.

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът В.С. при пребиваването му в Затвора – Стара Загора от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на свободна жилищна площ в помещението и на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията.

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия, при които В.С. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, в рамките на периода на исковата претенция - м.11.2011г. – м. 06.2015г., накърняват правата му по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и респ. от страна на администрацията на затвора е допуснато нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на чл.2, т.3 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти от гл.т на минимална обитаема площ, необходима за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество; принуждаването на ищеца за времето от 20.00ч. до 06.00ч. да удовлетворява естествените си физиологични нужди в кофа в същото помещение, където спи, без преграда, пред очите на всички обитатели на килията, поради ограничаване достъпа му до санитарно помещение; неосигуряването на нормални условия за поддържане на лична хигиена и на хигиена в спалното помещение, в съответствие със санитарно-хигиенните изисквания, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на С. ***, неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания. По степен и интензитет създаденото на В.С. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода”, статута на лишеното от свобода лице и свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана, неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на С. и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство/, като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен В.С. при престоя му в Затвора – гр. Стара Загора, предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизителни и нехуманни. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на В. С., което би могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен при изпълнението на наказанието в Затвора – Стара Загора. Но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ и критиките към формалистичния подход на българските съдилища при отхвърляне на исковете за обезщетения за вреди от нечовешки и унизителни условия при изтърпяване на наказанията поради необоснованост и недоказаност на претърпени нематериални вреди, следва да се приеме, че ищецът е претърпял неприятни негативни изживявания, квалифицирани като унизително и обидно отношение и нечовешко третиране. Изводът за претърпени от ищеца В. С. неимуществени вреди се основава както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на житейската и формална логика – условията, при които е бил поставен С., се отклоняват не само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда и подобни условия неминуемо биха причинили значителни неудобства, негативни емоционални преживявания и физически страдания на всеки човек. Очевидно е, че въздържането от удовлетворяване на естествените физиологични нужди за времето от 20.00ч. до 6.00 часа или използването на кофа за това в спалното помещение, при това в присъствието и на други лица; пребиваването в помещение от 18-20кв.м, голяма част от която площ е заета от осем двуетажни вишки /16 легла/ и инвентар, заедно с други лица /между седем и петнадесет/; липсата на постоянен достъп до санитарен възел с течаща вода; ограниченията при ползването на санитарните помещения за хигиенни нужди; липсата на условия за поддържане на лична хигиена, както и на препарати за почистване и дезинфекция на спалните помещения, не може да не доведе до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. С оглед на изложеното съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства за реално претърпени и установени неимуществени вреди. В контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧОС, дава основание да се направи предположение, че са причинили неимуществени вреди на лишения от свобода, като средствата за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже, чрез доказателства, наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална травма /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/.

Макар съдът да приема за недоказани твърденията на ищеца, че естествената светлина в спалното помещение и възможността за естествено проветряване, са били недостатъчни, посочени по-горе аспекти на условията, при които С. е изтърпявал наложеното му наказание „лишаване от свобода” в Затвора – Стара Загора, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ. Кумулативният

ефект от липсата на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, като се има предвид и периода на пребиваване на ищеца в Затвора – гр. Стара Загора, несъмнено са причинили на В. С. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на наложеното му наказание и които са довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. Увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС.

При осъществяване на правно - регламентирана дейност длъжностните лица от затворническата администрация са нарушили и изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на лишения от свобода на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство. Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКПЧОС /Решение от 09.06.2005г. на ЕСПЧ по делото И.И. срещу България, Решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” и др./. Освен това отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е обективна – държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях, което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на В.С., надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изтърпяваното наказание, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразна дейност на затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им. Това е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормите на чл.3 от ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което предявеният от В.С. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” е доказан по основание.

Както нееднократно е посочвал съдът в други свои решения, за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности от финансово естество за привеждане на затворническите помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди /неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности/, което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода не подлага човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на изтърпяването на наказанието.

Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България"/. В този смисъл за отговорността на държавата е без значение, че от страна на ГД „Изпълнение на наказанията”, поетапно за периода 2013г. – 2015г., са предприети действия по започване на процедура за проектиране и извършване на реконструкция на корпуса на Затвора – Стара Загора и по откриване на процедура за възлагане на обществена поръчка за изпълнение на СМР във връзка с преустройство на санитарно-битовите помещения в затвора.

Конкретният размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на 80 000лв./, следва да бъде определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД /приложима по силата на §1 от ЗР на ЗОДОВ/, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост” е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България", съгласно което паричната компенсация като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не трябва да бъде в неразумен размер в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение, определени от ЕСПЧ по силата на чл.41 от Конвенцията в подобни случаи, като насока в това отношение могат да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в условия на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразна административна дейност; периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи човешкото достойнство/; предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо/, при съобразяване на пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България” както и размера на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения в подобни случаи, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 900лв.

С оглед на гореизложеното съдът намира, че по предявения от В.С. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за претърпени от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна дейност на администрацията на Затвора – гр. Стара Загора, поради което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от 3 900лв. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от 80 000лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

Водим от горните мотиви Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, да заплати на В.И.С. с адрес ***, сумата от 3 900 /три хиляди и деветстотин/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от В.С. неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност на служители от администрацията на Затвора – Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на минимално необходимите битови и санитарно-хигиенни условия /на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на достатъчна жилищна площ в спалното помещение и на условия за поддържане на личната хигиена и на хигиената в килията/ при престоя на В.С. *** при изпълнение на наложеното му наказание „лишаване от свобода” за периода 12.11.2011г. – 29.06.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2016г., до окончателното изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.И.С. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение от 80 000лв., като недоказан и неоснователен.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ: