Р Е Ш Е Н И Е

№ 256 04.11.2016 г. град Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Старозагорският административен съд, ІІІ състав, в публично съдебно заседание на шести октомври, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ГАЛИНА ДИНКОВА

при секретар А.А.

и с участието на прокурора Румен Арабаджиков

като разгледа докладваното от съдия Г.Динкова административно дело № 208 по описа за 2016г., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е с правно основание чл.203 от Административно-процесуалния кодекс/АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/.

Образувано е по искова молба на С.Д. ***, чрез пълномощника му адв.Ч., против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) за присъждане на сумата от 6000лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие на служители на ответника в периода 19.07.2011г—06.10.2011г по неосигуряване на необходимите хигиенно-битови условия в следствения арест гр.Стара Загора, заедно със законната лихва от подаване на иска до окончателното плащане на сумата.

Предявеният иск се основава на твърдения, че в периода 19.07.2011г-06.10.2011г спрямо ищеца била взета и приложена мярка за неотклонение „задържане под страна”, с оглед повдигнато му обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 т.2, вр.с ал.2 вр.с чл.212а, чл.253 ал.5 и ал.2 вр.с ал.1 от НК по досъдебно производство (ДП) №30/2011г, впоследствие прекратено. С оглед привеждане на мярката в изпълнение, ищецът бил задържан в Следствения арест в гр.Стара Загора, в сградата на ОД на МВР-Стара Загора, където пребивавал при крайно лоши битови условия: липсвали в килията светлина, чист въздух, проветрение (посочено като особено мъчително през лятото), тоалетна, възможности за почистване. Твърди, че не било осигурено достатъчно време за престой на открито /времето за тоалет и разходка било сборно около час/. Твърди, че свижданията, на каквито имал право били незаконосъобразно намалени на 10 минути и все в присъствие на полицай. В резултат на всичко това претърпял неимуществени вреди – влошаване зрението, психически и емоционален дискомфорт; унижаване на човешкото му достойнство. Наред с претендираното обезщетение, предмет на предявените искове, претендира и присъждане на разноските, направени по делото.

Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Стефка Петрова Тенева-Стоянова, в представен по делото писмен отговор по чл.131 от ГПК /л.35 и сл/ и в съдебно заседание, оспорва предявения иск. Поддържа, че не е налице незаконосъобразно бездействие, като елемент от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ. Твърди, че в Следствения арест, където е и прилагана спрямо С.Д. мярката за неотклонение, са изпълнени изискванията за наличие на битови помещения с достатъчно дневна светлина, осигурено изкуствено осветление и отопление, предвидени в чл.43 ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС, чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС и съответните стандарти. Твърди, че изискването за наличие на отделни санитарни възли в килиите не е било в сила към исковия период /вкл.влизането в сила на чл.20 от ППЗИНЗС е отложено/. В съответствие с чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС на задържания е било осигурено легло и спални принадлежности, както и условия за хигиена , съгласно изискването на чл.151 ал.1 от ЗИНЗС. Сочи се, че арестите са помещения със специален режим, същите са ограничени като капацитет и същевременно, при наличие на съответен съдебен акт, разпореждащ ползването, арестната администрация не може да го откаже. През исковия период Арестът в гр.Стара Загора е функционирал над допустимия капацитет, като съобразно моментната натовареност в ареста и оценка на риска, Д. е бил настанен в килия №13, предназначена за 2 задържани лица. Твърди налични в помещенията, вкл.ползваното от ищеца, легла, масичка, шкаф, химическа тоалетна, прозорец с приток на естествена светлина и осветителни тела за изкуствено осветление. Вентилация се осъществявала чрез аспираторна система, въздуховод и вентилатор по килиите. Твърди, че това е работната среда и на служителите от надзорно—охранителния състав. Осигуряван е достъп до хигиенни помещения съобразно относимия график. Счита, че ограниченията, наложени спрямо ищеца са последица от самото естество на приложената спрямо него мярка за неотклонение, като не е било оказано неблагоприятно засягане, извън нормално необходимото и произтичащо от нейното естество.

Искането е за отхвърляне на предявените искове и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. При условия на евентуалност, ако съдът уважи предявените искове, прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Окръжна прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор дава мотивирано заключение за неоснователност на иска, пледира за отхвърлянето му.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

В периода 08.07.2011г /20.50ч/ —до 10.10.2011г /17.00ч/ ищецът С.Д.Д. е пребивавал в следствения арест гр.Стара Загора, килия №13 /л.59/. Постъпил е на основание разпоредено спрямо него задържане за срок от 72ч, с постановление от 08.07.2011г по ДП № зм30/2011г по описа на ОД на МВР Стара Загора, пр.пр.№102/2011 ОП Стара Загора —л.38). Постановлението е обосновано с наличието на вероятност обвиняемия Д. да е съпричастен към престъплението, предмет на разследване, нуждата от осигуряване явяването му пред съд, с оглед разглеждане предлаганата мярка за неотклонение „задържане под стража”. С протоколно определение от 11.07.2011г по ч.н.д № 473/2011г на Окръжен съд Стара Загора, потвърдено с определение по ч.н.д.№ 388/2011г на Пловдивски Апелативен съд, спрямо Д. е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” /л.7—л.19 по делото/. Изменение на мярката е постановено с определение от 06.10.2011г по протокол № 320/06.10.2011г по ч.н.д.№669/2011г на ОС -Стара Загора, в сила от 11.10.2011г /л.20/.

С постановление от 01.07.2013г по пр.пр.№102/2011г, водещият производството прокурор е прекратил спрямо С.Д. досъдебно производство №30/11г, поради недоказано участие в престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. (л.24—27).

От представените по делото писма с характер на справки с рег.№ 4159/ 03.12.2011г. и рег.№ 0118/ 09.01.2013г. на началник сектор „Арести” при ОСИН – Стара Загора /лист40-41 от делото/ и справка за материално—битовите условия в арест Стара Загора /на л.58 по делото/ се установява, че през исковия период Арест-гр.Стара Загора е разполагал с 16 бр. килии и капацитет 49 легла. За м.юли 2011г средната населеност на ареста е била 49 човека, за м.август 2011г— 53 човека, за м.септември 50 човека спрямо посочения капацитет от 49 легла. Килиите са оборудвани с маса, шкаф, химическа тоалетна, в килия №7 има санитарен възел и течаща вода. Има 1 общо помещение със санитарен възел —2 бр, баня с 4 бр.душове, 4 бр.мивки, 3 бр.бойлери. Осветление —естествена светлина от прозорци към буферен коридор и отвори над вратите на килиите към арестния коридор и изкуствено осветление от тела тип „луна”, 12 W инсталация.

Килията, в която е пребивавал Д. е била с площ от 9.6 кв.м, в същата през време на престоя му в ареста (08.07.2011—10.10.2011г) са били настанявани от 2 до 3 лица — такива с взета мярка за неотклонение „задържане под стража” и такива, приведени в ареста за процесуално следствени действия. Спрямо С.Д. е прилаган установения режим за ползване на тоалет по график и при поискване, и режим за престой на открито.

В приетия като доказателство седмичен график за разпределение на времето в Арест гр.Стара Загора /л.60/ престоят на открито е посочван заедно с други възможни дейности, извършване на каквито е предвидено в часови диапазони за всеки ден от седмицата. Не може да се установи обаче дали действително е прилаган в указания от законодателя като минимално необходим обем — от поне 1 час дневно. Според справка, представена на л.59, престоят на открито през исковия период се е осигурявал ежедневно и в обособено помещение от 33 кв.м, като в някои дни графика се признава нарушаван по различни причини /справка л.59/.

Свиждания със Св.Д. са били проведени на дати 20.07.2011г, 25.07.2011г, 27.07.2011г, 29.07.2011г, 12.08.2011г, 22.08.2011г, 02.09.2011г, 19.09.2011г, 07.10.2011г /справка л.59 и регистър на проведени свиждания /л.62 —л.70/. Не се установява същите да са били времево ограничавани.

По делото са представени и приети като писмени доказателства и постановления на прокурора по ДП №зм 30/2011г по описа на ОД на МВР Стара Загора, протоколи по ч.н.д.№669/2011г на ОС — Стара Загора и по ч.н.д.№ 388/2011г на Пловдивски Апелативен съд; фактури закупени материали —л.46—48 от делото.

По делото е разпитан като свидетел Жеко Христов Христов. Същият заявява, че е пребивавал в следствения арест гр.Стара Загора два пъти, единия от които в периода от септември 2010г до м.април 2011г. Описва условията в ареста като «нечовешки». Сочи, че като цяло килиите са различни по размер и за различен брой хора, но във всяка били настанени много хора, някои лица спали и по земята. Нямало легла, а нещо като «клетки», върху тях шалтета. Твърди, че санитарен възел в килиите няма, използвала се кофа за тоалетни нужди. До общата на ареста тоалетна надзорния персонал въвел график за извеждане на задържаните за тоалет, а през другото време —не им била осигуряванана възможност, тъй като килиите били заключени. Отваряли ги три пъти — сутрин, обед и вечер за раздаване на храна и «тоалет». Липсвал климатик, а вентилацията не работела. В килиите нямало пресен въздух и естествена светлина, такава нямало и на етажа, нямало прозорци. Помещението за свиждане било 1х1 м от страна на посетителя, а от другата страна по—голямо —5м/4м и с два прозореца, ползвано и «за каре». Твърди, че престой на открито не е провеждан, помещението било закрито, като пребиваването в него било по преценка на надзорния състав. Свидетелят сочи, че се познава с ищеца, като твърди, че след престоя в ареста последният станал неуравновесен и отдава това именно на пребиваването му в ареста. Съдът кредитира свидетелските показания като добросъвестно дадени.

Така установената фактическа обстановка мотивира следните правни изводи:

Предявеният иск е допустим:

Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице което твърди, че в периода 19.07.2011—10.10.2011г е претърпяло неимуществени вреди в резултат незаконосъобразна административна дейност - бездействия на длъжностни лица от администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби — в т.ч. областните служби „Изпълнение на наказанията”, които през исковия период ръководят и контролират и дейността на сектор „Арести” /чл.16 ал.1 ЗИНЗС, ДВ бр.25/2009г/. Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от ответника има административен характер, доколкото изпълняваните от служителите в сектор „арести” дейности, вкл.по изпълнение на наложени мерки за неотклонение „задържане под стража” обхваща и такива по обезпечаване и осигуряване упражняването на права от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, извън тези, чието упражняване наложената мярка или наказание изключва. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу ГДИН иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава с незаконосъобразни бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на ответника, е процесуално допустим.

Искът е и частично основателен и доказан.

Предмет на исковата претенция на Св.Д. е обезщетяване на претърпени от него неимуществени вреди /психически, физически и емоционален дискомфорт и унижение на достойнството по смисъла на чл.3 от КЗПЧОС/, посочени като обща последица от различни проявни форми на незаконосъобразна административна деятелност-по неосигуряване необходимите битови условия и спални принадлежности, неосигуряване достатъчно престой на открито и време за свиждания по време на пребиваването на ищеца в Ареста —гр.Стара Загора за периода от 19.07.2011 до 06.10.2011г.

Периодът на престой на ищеца в Ареста гр.Стара Загора се доказа, че датира от 08.07.2011—11.10.2011г, като включен в него, исковият период 19.07.2011—06.10.2011г е доказан.

В част четвърта на ЗИНЗС е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение «задържане под стража». Според чл.240 ал.1 от ЗИНЗС, приложими спрямо изпълнението на тази мярка са разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода и доколкото друго не е изрично предвидено.

Изискванията за осигуряване на минимална жилищна площ /4кв.м/, санитарен възел и постоянно течаща вода в килиите (спалните помещения) са регламентирани в чл.43 ал.3 от ЗИНЗС и чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС, които норми не са били част от действащото право през исковия период и все още не са влезли в сила. Влизането в сила на разпоредбата на чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС е отложено за 01.01.2019г, а влизането в сила на чл.20 от ППЗИНЗС е отложено с §9 от ПЗР на ППЗИНЗС /предишен § 6 – ДВ, бр.20 от 2014г/ - три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Макар формално да не са били изрично нормативно регламентирано задължение за администрацията на ответника, съдът счита, че администрацията, осигуряваща дейността на сектор Арести е била длъжна да осигури на задържаните в Ареста лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание. В този смисъл, включително и през исковия период, администрацията е обвързана от забраната за мъчение или нечовешко отнасяне, установена чл.29 ал.1 от Конституцията, както и със забраната за изтезания в чл.3 от КЗПЧОС. В чл.10, т.1 от МППГП също изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание, свързано с лишаването им от свобода това основно право е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, като нормата следва да се счита относима и спрямо тези на които се прилага мярка за неотклонение „задържане под стража”. Констатираните в случая условия в Ареста в гр. Стара Загора и с които ищецът свързва претърпените вреди, следва да се съотнесат към задължението на администрацията на ОД”ИН”, обслужваща и сектор „Арести” през исковия период, да осигури на задържаните в Ареста лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унижаване на човешкото им достойнство.

Спорният въпрос по настоящото дело е дали конкретните жилищни /битови/, хигиенни и др. условия, при които С.Д. е бил поставен за времето на пребиваването му в Ареста в гр. Стара Загора, част от който период е предмет на иска — 19.07.2011—06.10.2011г, с оглед прилаганата мярка за неотклонение „задържане под стража”, сочат на накърняване на признатото му право по чл.10 т.1 от МППГП, и в този смисъл представляват нарушаване на забраната по чл.3 от КЗПЧОС, чл.29 ал.1 от КРБ и чл.3 ЗИНЗС. На правото на лишените от свобода на хуманно отношение, съответства насрещното административно задължение при изпълнение на наказанията, така и при прилагане на мерките за неотклонение „задържане под стража”, да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве, зачитане на правата и достойнството на задържаните лица /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/. Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу България/, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право. Според ЕСПЧ „безчовечно или унижаващо отношение” предполага страдание или унижение, отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решение на ЕСПЧ от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България „мерките за лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени”. В съответствие с изложеното е и разпоредбата на чл. 31, ал.5 от Конституцията на Република България, според която на лишените от свобода следва да се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата. Изпълнението на всяко едно наказание е насочено към постигането на целите на закона, като са въведени изисквания за осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им. За тази цел законодателят е предвидил, забрана за умишлено поставяне на лишените от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, хигиенни условия, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето.

Съгласно чл. 43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а в ал.4 е посочено, че количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. В ал.3 е предвидено на лишените от свобода да се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно  чл. 96, ал.2 ППЗИНЗС, помещенията, устроени като наказателни килии, трябва да отговарят на всички хигиенни и здравни изисквания - да нямат влага, да имат пряк достъп на дневна светлина, да се заключват добре, да се отопляват, да имат условия за проветряване и обезопасено легло.

В случая помещение №13, в което е бил настанен Д. през част от престоя му в Ареста в гр.Стара Загора, е било пренаселено, като над капацитета му, предвиден за 2 задържани лица (2 легла), в него е настаняван и трети човек. Обстоятелството, че в килията няма легла, и спят на земята Св.Д. заявява още на 11.07.2011г пред съда, с оглед искането си да не му бъде налагана тази мярка за неотклонение (протокола от съдебно заседание от 11.07.2011г по ч.н.д.№473/2011г). Съдът намира за доказано, че килията в Следствения арест, в която е пребивавал Д. през исковия период /килия №13/ е с площ от 9.6 кв.м, като настаняването в нея на трети човек освен, че превишава капацитета й, води и до неспазване изискването за минимална жилищна площ.

Макар задължението за осигуряване на конкретно посочения от закона минимум от 4кв.м площ формално да не е било в сила, то съдът намира, че условията, в които е бил поставян Д. показват недостатъчност на жилищната площ и в този смисъл са в нарушение на забраната, визирана в чл.3 от КЗПЧОС, чл.29 ал.1 и чл.31 ал.5 от КРБ и чл.3 от ЗИНЗС.

Към горното следва да се добави и това че килията е нямала условия за естествено проветрение, а се е проветрявала чрез вътрешен коридор (справка л.56 и свидетелски показания на св.Ж.Христов). Не се доказа наличие на вентилатор, нито работеща аспираторна и вентилационна система. Малката площ спрямо броя задържани лица, наред с липсата на възможности за естествено проветрение и осветление със слънчева светлина на килията е довело до твърдените от ищеца неудобства, които съдът намира и че превишават нормалния праг на тежест, с каквато е свързана мярката. През месеците август, септември и октомври 2011г Арестът гр.Стара Загора като цяло е бил пренаселен, като броят на задържаните лица е надвишавал капацитета му, което допълнително влошава условията, в които тези лица са били поставени. Обстоятелството, че при постановена от съда мярка за неотклонение, администрацията на ГД”ИН”, обслужваща и Арестите, не е можела да откаже изпълнение на взетети мерки за неотклонение „задържане под стража”, не смекчава последиците от допуснатото следствие пренаселеността на ареста в гр.Стара Загора нарушаване на основни човешки права.

Липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в килиите в Ареста в гр.Стара Загора /с изключение на килия №7/ е факт, който не е спорен и се признава от ответника, установява се и от показанията на св.Христов. Обстоятелството, че достъп до санитарен възел е бил осигуряван регулярно три пъти дневно и при поискване през деня, не изпълнява изискването достъпът да е постоянен. Наличието на химически тоалетни в килиите към настоящия момент, не удостоверява изпълнение на изискването, нито опровергава допуснатото през исковия период нарушение. Спалните помещения /килиите/ в Ареста в гр.Стара Загора, вкл.тази с №13 не са отговаряли на всички хигиенни и здравни изисквания, в нарушение на чл.96 ал.2 от ППЗИНЗС. Обстоятелството, че през част от денонощието задържаните в ареста лица, вкл.ищеца, са били лишени от възможност да ползват тоалетна и са извършвали физиологичните си нужди в кофа и пред други хора, е непристойно и унизително за човешкото им достойнство. Прилагането на предвидените в ЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, не налагат непременно въведените в Ареста– Стара Загора ограничителни условия за ползване на санитарен възел и течаща вода. В случая тези ограничения са довели и до необосновано нарушаване на основни права на Д., вкл. правото на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство и са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера.

Съгласно разпоредбата на чл.128, ал.1 от ЗИНЗС, при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. Елемент от тези условия е възможността за ежедневно излизане на открито за поне 1 час, което право разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда изрично за лишените от свобода и което по аргумент от чл.240 ал.1 от ЗИНЗС се отнася и за лицата с мярка за неотклонение «задържане под стража». Пои делото се доказа, че помещението, в което се е осъществявал „престой на открито” всъщност не е на открито, а представлява коридора на ареста. Обстоятелството, че помещението разполага с прозорци за проветрение и осветление не го прави открито място /л.58/. Св.Христов твърди, че продължителността на престоя на задържаните лица в това помещение, ползвано «за каре», е по преценка на надзорния състав. Ответникът също признава неспазване режима по осигуряване на въпросното право /л.59/. Това, че не е било осигурявано правото на престой на открито, наред с обстоятелството, че самата килия няма възможност за естествено проветрение, а се проветрява от буферен коридор, както и пренаселеността на помещенията, е влошило условията за задържане, при които е бил поставен ищеца. Претърпените от горното неудобства и негативни физиологични последици са изживявани субективно особено тежко в летните месеци. Негативния ефект от изложеното съдът намира за превишаващ прага на тежест, нормално присъщ за мярката, макар да е продължил сравнително кратко във времето.

Твърдението на ищеца, че през исковия период не му е било осигурено спално бельо не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Съгласно разписка за получени вещи, на 08.07.2011г Д. е получил от служител от сектор „Арести” следните вещи — дюшек, възглавница, чаршафи—2бр, калъфка, сапун /л.73—74/. Макар впоследствие, на 20.07.2011г на същия да са били донесени спални принадлежности отвън, неползването на осигурените от администрацията не обективира нарушение.

С представените от ответника протоколи и регистър на свижданията се опровергава и твърдението на ищеца за неосигуряване право на свиждане през периода на престой в ареста.

Останалите аспекти обаче на условията, при които Д. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр.Стара Загора /липсата на достатъчно жилищна площ, липсата на възможност за удовлетворяване на естествените нужди и постоянен достъп до течаща вода, неосигуряване на престой на открито и естествено проветрение на спалните помещения/, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ.

Кумулативният ефект от липсата на условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика, несъмнено са причинили на ищеца неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на наложената му мярка и които са довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. Увреждането в степента и характера на преживените страдания от ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС.

С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите относно описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при пребиваването му в ареста гр.Стара Загора. Като резултат следва да бъде ангажирана отговорността на държавата поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица от администрацията на ответника за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. При осъществяване на правнорегламентирана дейност длъжностните лица от администрацията на ареста са нарушили изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което е довело до накърняване на правото на задържаното под стража лице на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност достойнство. Действително по делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС /решение от 09.06.2005г И.И. срещу България, решение от 15.07.2002г Калашников срещу Русия/. Освен това отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е обективна, т.е. държавата отговаря за вредите, причинени от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. Ирелевантно е обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода/задържане под стража - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности, което следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност.

Установените негативни преживявания, физически и психичен дискомфорт на С.Д., надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на наложената му мярка за неотклонение, макар и без увреждане на здравето като следствие от тях, са довели до унижаване на човешкото му достойнство и представляват неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните и зачитане на правата и достойнството им. Затова според настоящия съдебен състав кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

Размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва да бъде определен в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ - по справедливост. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Предвид посочените по-горе обстоятелства и исковия период от около три месеца, в която при пребиваването си в ареста, предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, макар и без конкретно увреждане на здравето, съдът приема, че исковата претенция следва да бъде уважена до размер 900.00 /деветстотин/ лв. Върху тази сума ответникът дължи законна лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска— 09.05.2016г, до окончателното изплащане на главницата. В останалата част до размера на претендираното от ищеца обезщетение от общо 6000 лв искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

С оглед изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 160.00лв., от които 10.00лв. платена държавна такса и 150лв. адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска.

Водим от горните мотиви и на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Старозагорският административен съд

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на С.Д.Д., ЕГН **********, с адрес *** СУМАТА от 900.00 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни бездействия на администрацията на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” по неосигуряване на необходимите хигиенно-битови условия в Следствения арест гр.Стара Загора, в периода 19.07.2011г-06.10.2011г заедно със законната лихва от подаване на иска - 09.05.2016г, до окончателното плащане на сумата, като в останалата част, над тази сума до претендираните 6000лв ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА ЗАПЛАТИ на С.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, СУМАТА от 160 лв. - разноски по делото.

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Д.Д. срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение от 6000 лв., като недоказан и неоснователен.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред ВАС на РБ.

СЪДИЯ: